Полъхът на самотата

Разхождам се... обикалям аз света,

но в него виждам все тъга, тъга.

Звукът един е... песента е тъжна,

но все пак човек съм без душа.

Пред мене беше пусто,

разстлана беше само цветната настилка

и дървета голи, разположени нагъсто,

и носех се по разноцветната постелка.

Вятърът за себе си напомня,

килими цветни прави от листата.

За приятелката си напомня,

за госпожата стара - Самотата!

Ходех с поглед, спуснат към земята,

просто крачех  по улиците прашни.

Красиви колко бяха времената,

но сега различни са - самотно страшни...

Помня... вчера сякаш беше,

като озовах се в твоите прегръдки.

Помня – не болеше,

а усещах нежни тръпки.

Помня  пеперуденото ято,

намиращо се в мене.

Помня цялото прекрасно лято,

и всеки миг прекаран с тебе.

Но лятото премина,

есен хладна ни настигна вече.

Чувството любов някак си изстина,

щастието реши си и от мене се отрече.

Сам си се разхождам,

човек съм без душа.

Мисля си, че я намирам,

но дълбоко аз греша.

Но знам я аз къде е,

не ме поглеждай – все едно ме мразиш.

Отвори ръце – ето я къде е,

на теб оставих да я пазиш...