Помен в безлюдно село
Тук минутите – дълги от чакане –
са протегнали сенки към залеза.
Нечовешката болка разплаква ме
и тъга ромоли осезаемо.
Треволякът надвива с бездушие,
натежал над ненужните спомени.
И е пусто дори на задушница,
съвестта – от змийчета прогонена.
Имената да види по плочите,
с очила и на слънцето трудно е.
В домовете, за вечни нарочени,
са заспалите – близки прокудени.
Прежълтялата есен, накъдрила
на тъгата въздишките вятърни,
е жена, безхаберие смъмрила
на сърцата с любов недостатъчна.
А горещият залез глухарчета
е сварил, вместо жито за помени.
Тишината пристъпва прозрачна
и прелива над гроба със стомната.
© Мария Панайотова All rights reserved. ✍️ No AI Used
