Помниш ли ме?

Здравей,

Знам,че мина време, но реших да ти пиша.

Не знам как да започна, но започвам

Здравей,

Помниш ли ме?

Не?

Така си и мислех. Но аз те помня. Ти беше любознателно, игриво и доста весело дете.

Започваш ли да се сещаш?

Не?

Ами аз съм теб, но когато беше малко дете.

Аз съм твоето минало. Огледало на бъдещето ти. Образ, който не помниш.

Знам, че ти звучи странно. Как може да се забравиш!? Но ти го правиш всеки един ден. 

Събуждаш се и аз съм там. Но изчезвам с първата ти мисъл. Защо ли?

Защото ти ставаш и се замисляш какво трябва да направиш днес, какво ще е поредното нещо, което ще ти пречи или ще развали деня ти. Но ако не мислиш толкова отрицателно, дори и положителните ти мисли ме гонят. Как така ли?

Ами ти мислиш за нещата, които ще получиш, как ще накараш някой да ти завиди за нещо ново, което имаш и т.н.

Но знаеш ли? Аз не се предавам. Аз те чакам. Нужно е просто да ме не забравяш сутрин.

Аз идвам и те наблюдавам и през деня. Виждам решенията ти  и как те ме променят. Зная мотивите ти. А пък мислите ти са ми напълно ясни. Но ти не осъзнаваш това. Не си достатъчно пораснал, за да съжаляваш, че вече ме няма. 

Но аз не ти се сърдя. Нали съм дете! 

Ти ще кажеш, че не разбирам. Но какво си мислил когато беше на 10 или 7 дори на 5.

Всеки твой избор ме отблъсква, но аз се връщам. Нали съм дете! За мен света е една загадка, нещо, за което непрестанно да питам.

Не ме забравяй. Аз винаги съм с теб. Най-вече когато си тъжен, весел и изпитваш страх.

Защо ли?

Защото аз разбирам само от чувства.