Помниш ли,

в един от най-топлите юлски дни, 

помниш ли прегръдката плаха,

топлината в дланта,

отразяващите прозорци и нашата тръпка,

блестяща по-силно и от отразяващите се лъчи.

Днес,

черните ти коси са последните останали лъчи 

в мрака на съзнанието ми, 

гоня къдриците зад хоризонта

и се надявам да не се изправят

преди да успея да ги докосна.  

Но изгубете се лъчи в мрака, 

не блестете вече в моите спомени, 

нежност отминала и ласки загинали, 

заключен в килия с решетки от спомени, 

нежност отминала и ласки загинали,

моят яд е моята стража,

моето наказание - моята скръб. 

Помниш ли,

всичко безгрижно, което

нямахме шанса да опитаме

и всичко, което успяхме. 

Виждам, че ме промени, 

в сълзите на онези, които ме обичат, 

но не ще ти стигне един живот, 

за да заплачеш и ти. 

Помниш ли,

в един от най-красивите пролетни дни, 

помниш ли, сред разцъфналата зеленина,

страст и смях в още мокрите от дъжда треви?

Не се разбуждайте безгрижни дни, 

дни на трепети във време на грях, 

заключен в килия с решетки от спомени, 

нежност отминала и ласки загинали, 

блян е била разцъфналата зеленина, 

блян са били мокрите треви. 

Няма да покарат цветя 

по стените на моята килия, 

отдавна забравена е старата прегръдка, 

не си спомняй,

недей!

(Вдъхновено от “Помниш ли, помниш ли тихия        двор...” на Димчо Дебелянов)