Поне до разсъмване
Долавям протяжния съсък на вятър,
вършеещ из пусто огнище,
даже точици топло, ирисно злато
да отричат, зад тях, пепелище.
Познавам цената на тази сълза,
капнала тихо на прага ми,
или когато, скрито, в дъжда
я отронват ресници отчаяни.
Знам колко е тежка безсилна ръка,
преди да се сгуши в дланта ми;
как мъчително тровят, смразяват кръвта
грозни истини, с вик премълчани.
Кътам шепа трошици глад за небе,
да покълнеш крилете към бъдното.
Позволи да прелистя тъмата у теб
и остана, поне до разсъмване!
© Людмил Нешев All rights reserved.
