Понякога над мъхове и гъби аз летя,
тревата и листата с дни аз галя
нежно, отразена вечер в скръбната Луна,
тихичко и малко диво, през деня.
Понякога линея в обятията на нощта –
немощна, загубила надежда;
и в мъглата – грееща със тъмна суета,
нося весела скръбта на вековете.
Понякога прераждам се в самотност,
за да отмъстя на себе си и на света.
В тишината утешавам скръбните,
а щастливите разстройвам с своята тъга.