Понякога...
Понякога
неистово искам
да опъна лъка...
(из килера някъде
се мотаеше).
Стрелите ги знам.
(държа ги наточени).
Под езика ги крия.
Робин Худ...
просто наопаки
на целият свят...
(обаче с прекрасни подбуди).
Щом
от лъстиво примигващи
(уж тъжни ) очи,
лустросани погледи капят,
черните точки
върху белият свят,
не са от крила на калинка.
Щом
някой (уж) ми подава ръка,
а по нея полепнали
птичи пера...
гърлен смях
от гугушчуците чувам.
Не!
Не става със лък.
Може стрелата ми
да се върне...
Но,
ако този свят е много такъв,
как наопаки да се обърне...?
© Маргарита Василева All rights reserved.
