Понякога само
Все там сред звездите живее поетът
във одежда от дрипава синева,
подрънкат във джоба му, вместо монети,
две-три парчета изгоряла луна.
Неуморно строи от камари куплети
своя дом в необят цял живот. Цял живот...
А над него просторът му приказно свети
с абажур от позлата на звездния свод.
Той е силен по дух, но и силно той страда,
има нежна душа, ала често е груб.
Свои пътища има, при мене отсяда,
уморено притворил клепачи от студ.
И умира по малко, съвсем по човешки
от стрелите на хорската злоба и злъч,
а в очите му пламъкът, още момчешки -
сякаш спрял да зимува там лунният лъч.
Но понякога само... Да, само понякога,
щом разцъфне на вишната бяла цветът,
ще го видиш в най-нежната ласка на вятъра
и в най-тихия ромон на хладния дъжд.
Ще го видиш притихнал в синхрон с тишината,
като бяла магия любов да твори.
Аз не мога без него, защото душата...
мойта бедна душа с красота прероди.
© Росица Петрова All rights reserved.
