Понякога убийствено боли...
Откри ме в миг нечакан, неуловим.
Дали бе миг греховен и неукротим?
Грях? Та ний душите си творим
и мислено опиваме... горим...
Есен е. А зимата ме срещна
с необяснимата ти кадифеност.
Забравих болки прежни...
потопи ме в нежност...
Сега те имам и те нямам... дни...
Понякога убийствено боли.
Задъхва се душата ми от плач,
занича ли във мене хладен здрач...
И някак с мислите за теб заспивам.
(Пропъждам мъката, не я завивам.)
В съня ми не присъстваш често.
(Макар че искам го горещо.)
А друг път си въздъхвам облекчено,
отпускайки кръвта си уморено
във вените, опънати докрай
от земния безумен „рай"...
Тогава ме обгръща самотата
в прегръдка топла, тъй позната.
Въздишката в усмивка се превръща,
спокойствието свидно се завръща...
(До следващата нощ, в която пак ще липсваш...)
© Криси All rights reserved.
