Порастване
Объркана душата ми преброди
най-тъмните си кътчета сама,
безпътна безнадеждно скиташе
на мислите в безкрайната гора.
Предавах се без битка на страха,
във отчаянието плувах уморено,
тъй слаб да осъзная, че в света
не всичко от съдбата е решено.
На дъното посрещна ме смирение,
умряло бе за него болното сърце,
животът оказа се обаче по-корав,
от мен извади ме чрез две ръце.
Сега приемам липсите си със тъга,
за загубите още плача без утеха,
но с чакането на обичната жена
ще топля раните като със дреха.
© Лора Петкова All rights reserved.
