Поройно леят се годините...
Поройно леят се годините,
покриват ме със тънък скреж,
стареят някак и мечтите ми
в забавен ритъм и вървеж...
Каданс на филми остарели
отмерва пулсът на кръвта...
Не идва тя да ме намери -
добрата фея, Пролетта...
Довиждане си взехме с нея.
Целунахме се огнено дори.
Изпратих я до топлите й двери:
- Ела отново, хайде, намини!
Обърна поглед и отмина,
а аз останах, свита мълчешком.
Глава наведох, после кимнах:
- Какво пък, писано било...
Прегърнах пъстрата си есен,
понесохме се с нея в бяг.
Ах, как обичам тази песен
на пъстър, топъл звездопад...
Светулка грейва във простора,
припламва споменно за миг,
напомня ми за много хора,
за моя детски, искрен вик...
Тъй сетне зима ще прегърна.
Ще ме обгърне топъл лед.
А после... близките ще зърна...
там някъде, във светлото небе...
© Криси All rights reserved.
