Портретът на Химера

От далече те гледам, страстно запален -

със блясък в мойте очи.

И виждайки твоят образ астрален,

сърцето ми буйно тупти.

Да срещнат очите ми твоите,

бих почакал - дори и години.

И за среща с теб там под секвоите,

бих изминал морета и пустини.

Представям си нявга с тебе да бродим

по улѝците в тихия град.

С часове, ако трябва, града ще обходим -

под залеза розов на цвят.

Но уви, за мен туй са напразни надежди,

неотразен аз оставам за теб!

Дори пременен с най-изящни одежди -

моят образ за тебе е блед.

На картината в хола аз виждам ни двама -

на фантазията автопортрет!

Преди не бях виждал тъй изтънчена дама -

достойна за моят сонет…

О, колко е мъчно да си въобразяваш,

че ще слеят се наште души!

Болезнено е все в химери да плаваш -

удавник на свойте мечти.

Щом пак те зърна - не мога се владам -

треперя чак цял от възхита.

Платоничната обич, в елегия страдам -

любовта на ориста си сърдита.

Ако трябва пак теб до смъртта ще избирам -

ще те търся дори във безкрая!

И знам, че на блянове глупи се опирам,

но моля ви, нек си мечтая!