Mar 12, 2010, 8:49 PM

Пошло 

  Poetry » Other
669 0 0

И в снега ехтят стъпките,
oставени от гладни, изнурени лица.
В калта, както винаги, стъпваме вкупом,
а после оставяме само на едного да изрива смрадта.
И се рееем - ято гологлави лешояди -
сред пустота на далечно мълчание.
Уши веке нямаме да дочуем тоз,
що зове ни да излезем от пепелта.

И не разбрахме как до нас редом
стои другото Аз - могъщо в очакване дебнещо -
да оставим, да прокудим делата лъжливи
и да се потопим в ласка слънчева без плен.
И не разбрахме как в толкова джавкане
губим себе си - аз теб, а ти мен - ден след ден.

В леден трепет зла горест обгръща ни.
Не треперим от студ, треперим
от нечие чуждо прокуждане.
Дявол чер да бяхме, не бихме се плашили
в нашето падане. Не! Пошлост в душата
е нашето падане. Страхът - господар вечен.
Сами се обрекохме!

© Криста All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??