Последен диалог
В памет на баща ми
Тревожна, тежка е нощта.
Догаря свещ. Като свещта,
притихнал под юргана бял,
потръпва старец пребледнял.
Едва сърцето му тиктака.
Приседнала на прага в мрака,
Смъртта поглежда го накриво:
- Е, дълго чаках търпеливо!
Получи моето послание.
Човече, що за нежелание
да тръгнеш с мен в небитието?
Спомни си болките в сърцето,
спомни си нощите безсънни
и мъките – реки бездънни!
Аз помня, сам ме ти зовеше,
когато невъзможно беше
да носиш грижи и тревоги.
С горчиви сълзи, в изнемога,
ме викаше отчаяно: - Ела!
Ела, о, Смърт! Ела, вземи ме!
Аз викам страшното ти име
и чакам твоята присъда,
дали си струва жив да бъда?
А днес хитруваш пак пред мен.
Отсрочка искаш – втори ден.
Забравил стария кошмар,
Живота искаш за другар.
Но аз ти казвам, вече стига!
Записан си във мойта книга
и стига си се дърпал вече,
че моят свят е тъй далече!
- Да, виках те, не го отричам.
Но аз живота свой обичам,
макар че с мене бе суров!
За тебе, Смърт, не съм готов!
Да, чакаш дълго. Много жалко!
но дай ми пак отсрочка малка –
месец, два, или дузина...
Бъди по-щедра, дай година,
да свърша своите дела,
с любимите да споделя
последни радости, мечти.
Тогава потърси ме ти.
Животът още ми е мил
и тайно с теб бих споделил
това, което съм отричал –
дори суров съм го обичал!
Но смръщи вежди Тя сърдито:
- Я гледай, казваш ми открито,
че искаш пак да си отида?
Това за мене е обида!
Не споря вече с теб, човече.
Тръгни със мен, че път далечен
трябва с теб да извървиме!
А тук остава твойто име,
остават спомени безчет...
Ела, дойде и твоят ред
сълзите ти да пресуша.
Ще тръгнем с твоята душа,
ще полетим в небитието
натам, Човече, откъдето,
знай, няма връщане назад!
Прости се с този грешен свят!
Подай сега ръка! Мирувай!
И с мене вече не хитрувай!
Пристъпва леко Тя през прага,
ръка към болния протяга...
Угасна в този миг свещта.
Последен дъх... И във нощта
потеглиха със нея двама
натам, отдето път обратен няма.
© Генка Богданова All rights reserved.
