Последен шанс...
Изниза се слънцето заедно с пясъка
от някакъв летен часовник.
Събудих се късно, но точно на мястото,
където зачевам инсомния.
И вместо да тръгна след ятото щъркели,
да стигна до прага на юга.
В дъждовната есен ще хвана за гърлото
последния шанс да съм друга.
Последният шанс да опъна платната си
с попътния дъх на живота.
Но всъщност на теб се надявам. Ръката ти
едва ме разделя с потопа.
Потопът, на който сама съм създателка,
а тебе използвам за дига,
ще мине през мен, както мина през лятото.
Ръката ти няма да стига
да върне обратно вълните на времето,
които ще плиснат в очите ми.
Не можеш да спреш скоростта на течението.
Защо да не бъдеш спасител?
© Елица Стоянова All rights reserved.
