Последна гара
ПОСЛЕДНА ГАРА
В купето на премръзналата стая,
вися като износено перде.
Каквото и да изрека - все тая.
Любимата и днеска не дойде.
Сърцето си не бих гримирал с патос -
то е с език отрязан - глашатай.
Когато тя пристигна - беше лятос.
Или с две думи - лавандулов рай.
Тя ми изпи до капка всяка сила.
Развърза ласки в моите очи.
И въпреки, че беше с мене мила,
при мене да остане - не рачи.
В живот един, по-къс и от цигара,
ще ме разтърси глас невъзмутим:
- Ей, слизай, тука е последна гара.
И сам ще стъпя в облачния дим.
Макар че всеки грях ми бе посока,
на мислите сред пачите треви,
все някъде жена зеленоока
напразно мойто име ще плеви.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
