Последната нишка
За теб ще си спомня когато
загърне ме черната риза
на тъмното нощно поле,
погълнало мръкващи макове.
И скритата тъжна луна,
когато се счупи със трясък
в челото на грозен гаргойл,
задавен с дъждовна вода.
Тогава ще спра да тъжа,
защото от мен във Всемира,
намерих по-тъжна душа
и шепот увиснал във примка.
И нежната длан на смъртта,
когато отпусне се вяло,
подминала мойта врата,
защото съм цялата в бяло...
За теб ще си спомня, когато
пороят влече синевата
към дъно на тиха река
и там се отпусне душата.
А после с ръка ще изтрия
последната нишка в ума си.
Не искам във мен да се криеш.
Не искам дори да те пазя.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
