Последната нишка
За теб ще си спомня когато
загърне ме черната риза
на тъмното нощно поле,
погълнало мръкващи макове.
И скритата тъжна луна,
когато се счупи със трясък
в челото на грозен гаргойл,
задавен с дъждовна вода.
Тогава ще спра да тъжа,
защото от мен във Всемира,
намерих по-тъжна душа
и шепот увиснал във примка.
И нежната длан на смъртта,
когато отпусне се вяло,
подминала мойта врата,
защото съм цялата в бяло...
За теб ще си спомня, когато
пороят влече синевата
към дъно на тиха река
и там се отпусне душата.
А после с ръка ще изтрия
последната нишка в ума си.
Не искам във мен да се криеш.
Не искам дори да те пазя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Симеонова Всички права запазени
