Последната песен за любов
Нещата не започват тук, сега,
зад думите, затрупани с години и години,
и всяко мое аз, е като застинало в мъгла
която ни измива още малко с идващите зими.
И после пак започваш със това
че някога си можел да обичаш
а всъщност любовта, би трябало да е,
вълшебството което ни запазва вътре живи.
Защото думите са само прах
когато после всичко е като измислено,
и все доказваме, кой крив, кой прав,
и все не търси никой, обща истина.
Та .. нищо не започва тук и днес,
и нищо няма всъщност да се случи
ако душата ти е като пресъхнал .. кладенец,
опитвайки все в другите да търси извора.
А те хвърчат достойно, с вирнат нос,
и сменят само имена и роли,
забравяйки, че хората едва ли се променят много,
и староста настига някак си, по равно всеки.
И ето аз .. преситен от слова
от толкова лица, от липсата на личен допир,
опитвам просто да съм в женски род,
но важното е, .. че имам топлина в сърцето.
© Милена Василева All rights reserved.
