Свиря на пиано
на счупения стол,
седнал съм и пея,
зад мене има хор,
а пред мене има хора
с усмихнати лица
и блестяща светлина
осветява сцената голяма.
О, аз виждам! Да,
аз виждам!
Цяла пълна зала,
поканили сме всички от квартала
и пея ли пея,
но пречупвам се в миг,
щом чуя аз някой:
„Тоя пак квичи!“
Хорът превръща се в страшен злодей,
хваща ме и пита:
„Ще живееш ли? ЖИВЕЙ!“
„Не искам, господа!
Не искам тоз живот:
изкуствен и някак
изгубен и прост!“
Сред псувни и хули
пуска се мъгла,
лъжите да забули,
да скрие общата вина!
А пианото разстроено
дрънчи ли, дрънчи,
а душата моя наранена,
продължава да пищи!
И пламъкът угасна,
инжекцията е забита
в ръка от лудост изкривена!
Лекарят изправи се
и бързичко отиде си
спокоен и горд,
а пианото изсвирваше
фаталния акорд!
                               24.11.14г.