Посока
Храм да беше, в глуха тишина
щях да те открия по звездите…
Път да гонех, стихне ли светът,
скитниците щях за теб да питам.
Нощ да беше, ей това небе
щеше да подпали хоризонта.
А в зората изгревът смутен
щом решил е с огън да ме помни,
щях да питам, има ли те в мен,
хукнала след босите си мисли…
И когато вятърът се спре
с южен дъх Земята да разлисти,
щях да знам, че точно тук и днес,
целият ти свят е моя клетва –
тихо приютена в две ръце.
И в мечти, които все те следват…
© Йорданка Господинова All rights reserved.
