Посоката винаги е – срещу вятъра
От колко ли време мечтая за лудост? –
родена от дързост, такава копнежна.
Навярно за някой напомняща глупост,
но в мойто сърце затуптяла с безбрежност.
Затуй срещу вятъра тичам безумно –
не следвам пътеки, не търся посоки.
В душата ми огън неспирен е лумнал
и вглеждам се само в небето високо.
Така съм устро́ен, съвсем нелогично –
по недостижимото детски мечтая.
Но горд съм – на себе си аз че приличам,
със своя неистов копнеж и омая!
© Данаил Таков All rights reserved.
