Посрещам изгрева със вятърен копнеж
Пак диша в мен на вятъра дъхът, солен
от морски пръски в утрини черупчени.
Сълзи премиват бреговете и на този ден
с очите ми в пореден взрив вторачени.
Посрещам слънцето с летяща свобода
в зениците с най-сините метличини.
Със изгрева се сливам в чудна светлина,
която изходния път за щастие намира ми.
Прегръщам вятъра и с него още дишам,
че повеят е нежният му повик за летеж.
Забравя ли, че мога още много да обичам,
ще секне моят луд и вятърен копнеж.
И затова, дори с нозе във кръв облени,
пак тичам, накъдето води вятъра,
дори и безпосочни да са неговите стъпки,
пак пътя ми посочват за надежда.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
