Посветено... на двата ми рога
Отсвирих онова време, когато
се говореше на ниски децибели
или
по-често наум.
Понеже вече не съм забулена
заран,
(още в леглото)
се надигат
извънземни емоции и...
започвам да си подострям мислите,
да изстрелвам куршумено думите,
за да ми олекнат всички нощни екшъни.
Oбичам да поспорвам с нея.
(не е нужно да споменавам името).
Всеки би се досетил
колко обичам лирическата.
По роднинска връзка
сме свикнали вече,
да си плюем в устата,
да си разменяме четките,
да си стържем езиците
и с Орбит да освежаваме
парадонтити и стари микроби.
Нахъсваме кривата и обувка,
че не спазва стопа и
обърква
моята с нейната локва....
И ставам груба... и трудно
прощавам,
когато се върти
и изменя градусите на
всичките си гледни авоари.
Няма скрупули и ме вбесява,
когато бода с топлийка подкожните и
мускули
да реагира.
(Мисля си, че бавно загрява)
или не и понася
блясъка на очните ми ябълки.
Все едно.
Когато забележа петолъчното
и самочувствие
до пъпката на челото,
започва да ме втриса.
Преграквам
да споря с пясъчните кули
на Джунгария
и да си мисля, че съм
обезглавила Хитлер,
за да не оживява всеки ден в
различни картини.
Споря с нея и беля часовете ú
като ракитово лико.
Искам да съблека костюма ú.
Да опощя всичките въшки
да я оставя гола... до кости,
озъбена.
Тогава искам да ме издебнат
пощурелите гарвани,
нека ме издебнат... и
да ме снимат, докато съм още жива,
с ония два рога
сред кичури бяла слама
като баркод сложени...
не постфактум, разбира се.
С тях разкопчавам ципа на времето
още
и изхлузвам като пълен кондом
всички
неказани или спестени думи.
Ей така – плюн, плюн...
За хубаво или лошо,
без грам умисъл или нещо вторично.
Профилактично.
Антивирусно.
Заради съсиреците на езика
от лайт-цигарите,
си играя на „доктор”.
Играя си, а ме боли...
И рани... много рани!
© Веска Алексиева All rights reserved.
