посвири ми , овчарю...
Посвири, посвири ми, овчарю...
По тревите росата разцъфна,
във косите си песни на славей
да вплета, преди да издъхна.
Тази нощ щом луната надникне
през завеси от тъмна дантела,
ще изгрее звезда самодивска,
а пък аз във земята ще легна.
Че сърцето ми змей го открадна,
вече цяла година го любя,
но на друга се врече във вярност
и от мен се навеки отвърна.
Зарад него рода си забравих,
дом ми стана гората зелена
На легло от златиста морава
му се дадох до дума последна...
Посвири ми, посвири и щом мръкне,
към небето хвърли този пръстен -
той е празен - свободен от клетва
за любов, що отдавна е мъртва...
© Дакота All rights reserved.
