Ден, нагазил във дълбоки преспи.
Непреходен и мълчалив. И непонятен.
Безизразният мъртъв храст подсеща,
че безценният живот се е обезценил ужасно.
Всеки клон –
спасителната сламка за души човешки,
пак обсипан е със тягостно безвремие.
От небето се изсипва ледена тъга. Отгоре.
Нямам повече минути за пилеене.
Нямам повече любов из коридорите
на затлачената ми аорта.
Нямам повече свободни глътки въздух... Време.
Нито проход или брод. И даже порта.
Всички мигове от побелелия живот за теб са.
И кристалните сълзи в душата ми са вече прах.
Вглеждах се дълбоко в тях и виждах тебе.
Как да те превърна в снежен призрак – не успях.
© Константин Дренски All rights reserved.