Прах и дим
Защо дойде, преди да си отидеш,
плени ме ти, заключи ме в теб.
И, може би, аз пак ще те обидя,
а някой друг със болка ще завиди
и ще развее панделки от креп.
Защо дойде, възкръснала и бяла,
и стопли ме с искри от смях?
А после, в обич занемяли,
се смяхме, както сме се смяли,
и тръпнехме в забравен страх.
Но любовта, напъдено сираче,
побягна и се скри в нощта.
Душата ми със болка плаче,
прокълната се губи в здрача
и търси твоята душа.
И без души, и без надежда
се любим и обречени мълчим.
Нощта към нас ръце навежда
и скръбно, с болка ни поглежда,
загръща ни във прах и дим...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
