Прах и самочувствие
Там, в ателиетата, където светлина
се раждаше на пластове и думи,
сега се стеле в пепел, сив и тежък прах,
на забрава, отхвърлена жад и умора.
И сянката на бледо самочувствие
над прашния под ехти като присъда,
в мъжки или женски род.
Видях ги.
Художници, с пръсти, ваещи мечти,
днес хвърлят кал по белите платна.
Очите им , търсили божественото в просяк,
днес се свиват в жлъчен гърч и мрак.
Красивото загубено далече,
а в раната и грозното се ровят
като във злато.
Чух ги.
Поетите, с гласове на флейта,
днес радват се на майсторството в хейта.
Сричките , веднъж били утеха,
сега са камъни, фиксирали лицето.
Думите, що мостове градили,
днес рушат със хладна методичност.
Казват - геният до лудост стига.
Но кой ще каже за онази нишка
между величие и дребна злоба?
Онзи миг, в който творецът спира,
не гледа вече звездното небе,
а в калта намира хоризонта.
Не дължат извинение на теб.
А на трепета. На първата искра.
На белия лист. На платното,
което е чакало с вяра ръката им.
На всички неродени светове,
умрели в името на гордостта им.
А ние?
Смъртните, поклонниците.
Стоим с отворени очи пред техните плакати,
грамоти и биографии.
И чакаме подкрепа, но и шамара.
Като деца, изгубили родителите си
не в смърт, а в по-страшно в студ и суета.
И в шумотевицата, що оставиха след тях,
се учим да познаваме кое е живо
и кое е само сянка.
Да пазим в себе си не името,
а онзи крехък пламък,
който веднъж за посрещане ни е прошепнал:
„Красиво е!… Хареса ми!“
Преди мракът в тях да го угаси.
© Бончо Бончев All rights reserved.
