Прашинка
Можеш ли ти спомените да изтриеш -
неща жадувани, бленувани, изстрадани,
които никога не би могъл отново да откриеш,
не може те да бъдат и откраднати.
Ти ми заповядваш да забравя -
трябвало да е както преди.
Но как мечти да не оставя?!
Ти по-добре кажи: "Умри!"
Сега аз бавно крача в тишината,
а самотата пръска ледени искри
и само болката кикоти се във тъмнината.
Луната спряла даже да блести.
Вземи си спомените! Не ги искам!
Протягам длан, разтварям шепа
и сбраното със нежност пръскам.
Но в ъгълчето нещичко остана. Светна.
Една прашинка мъничка остана,
не пожелала с другите да полети.
Затварям бързо пръсти, тръпна -
да не би и нея да ми грабнеш ти.
© Яна Танева All rights reserved.
