Пред Народната библиотека
Слънцето грее и снегът бавно се топи,
Кирил и Методий ме гледат с тъжни очи,
а аз, простакът, пред тях броя си дните,
сливам се кротко с на раята съдбите.
Отстрани, на пейка една, е седнал старик,
слънцето нежно озарява бледия му лик,
а очи му в годините минали гледат замечтано,
и все се надяват смъртта да дойде по-рано.
И аз отчаян се взирам в тълпата красива,
нейното битие всяка надежда у мене убива,
кара ме над мечти им позорни да се присмивам, ...