Пред паметника на Левски
Привично февруари е намръщен.
Мъглата към земята ме притиска.
Снегът е мръсен - личба за насъщния.
И аз съм тук, и се усещам ниска
под твоите нозе и ръст неземен.
Дойдох неофициално, без приветствие,
след дните за поклони и молебен,
след факелните, светлозарни шествия.
Градът е още златен, но от залези...
Отгоре гледаш, виждаш надълбоко -
камата и пищовът са прегазени,
а кръстният им знак кърви жестоко.
Мълчиш, тъй както камъкът умее.
Едно врабче на рамото ти кацна.
И то мълчи, да полети не смее,
не е врабче, а Божията ласка.
И аз мълча, не искай да разказвам
за алчни, глухи, слепи и несвестни.
Ти знаеш кой дарява и наказва,
когато спрем пред портите небесни.
Привично февруари е намръщен.
Мъглата ме притиска към земята.
Глава повдигам към Единосъщния,
към теб. И ме връхлита светлината.
© Алина Стоянова All rights reserved.
