Пред портрета на Апостола
На 19 февруари преди 147 години е обесен един велик българин – Васил Левски. Може би – най-великият, може би – не, за величието няма мерни единици. Днес има много мераклии да бъдат велики поне колкото него. Ликът на Дякона виси на много места – в кабинетите на много правници, в офисите на много бизнесмени (бели и сенчести), в училища, в читалища, и много рядко в някоя българска черква.
Рядко се чества датата на нечия смърт, всъщност в християнството има само една такава – на Христос. Но Левски не е обикновен човек, в сърцата на българите той винаги е бил апостолът, водителят, месията, който е сочил пътя към тъй-дълго жадуваната независимост и свобода. И неговата смърт се превръща в символ, че за свободата и благоденствието на народа си човек трябва да е готов да даде всичко. Поклон!
ПРЕД ПОРТРЕТА НА АПОСТОЛА
От стената ни гледаш, Апостоле,
с буден взор, но отместен встрани
Сякаш нещо душата ти гложди
и сконфузен отвръщаш очи.
Ако можеш да слезеш, Апостоле
от портрета във нашия свят
куп въпроси безмълвно зададени
в твоя поглед към нас ще прозрат:
Ще ни питаш – Защо се смалихте
и сте пример за чезнещ народ?
Идеали и дух, де зарихте,
и стремеж за нормален живот?!
Ще ни питаш навярно за майките
дето спряха да раждат деца…
Ще ни питаш – Защо бягат младите,
и пилеят се вред по света?!
Ще ни питаш – Каква ви е мярата
за търпение гнет и хомот?
Ще попиташ – Къде ви е вярата
че сте горд и свободен народ?
Ще ни питаш – Какво ще изгубите
във борбата за право и ред?
Ще ни питаш – Къде са ви лудите
дето дърпат живота напред?!
Много взе да разпитваш Апостоле!
Срам и смут ни посяваш в душата.
Нам по-лесно е… да си тънем във мочура
А ти – стой си там на стената!
Д.Г.
© Димитър Ганев All rights reserved.
