Пред теб мълча
Очите й са моята присъда,
гласът й -- моя сладостен затвор --
завинаги да бъда
слушател ням пред кроткия й взор.
За нейната усмивка търпелива
до края на света бих отишъл,
но никога щастлива
да я направя тъй не бих могъл.
Не розите, набрани в дни антични,
приела би от някого, уви;
не думи романтични
би слушала едвам да й мълви;
не търси удоволствия, където
завлича други слабата им плът,
ни, както е прието,
да страдат шумно и се веселят
желае тя. Когато съм до нея
и ми разказва своите мечти,
топя се и немея,
понеже чисто слънце в тях блести,
което твърде малко общо има
с това, което свят копнеж ми бе,
с луната уязвима,
едвам блестяща в облачно небе.
И знам добре, че, щом ми заговори,
в речта й мъдра блянът ми нелеп
за миг ще се разтвори,
ще слезе тихо в глухия си склеп*.
И в себе си ще шепна пак "Прости ми,
че искам да сменя със теб лъча
на миналите зими",
но само ще я слушам и мълча.
------------------------------------------------
* склеп (остар.) -- ковчег.
© Тошко All rights reserved.
