Пред твоето небе, Родино
Има дни, във които стоя
и се взирам в небето ти синьо.
Ту въздишам, ту кротко мълча
пред лицето ти, мила Родино.
Нямам думи, с които пред теб,
да изкажа така любовта си,
че душата ти да разбере
ти за мене какво си, каква си...
Ти си въздухът, който поех.
Вятър, с който обичах да тичам.
Ти си златното житно поле
и димящата мамина пита.
Ти си облаче-лодка в зори,
със което аз плавах и плавам,
подарило ми толкоз мечти,
че от тях даже с обич раздавам.
Ти си щедрата, рохката пръст,
дето днеска децата ми храни.
Ти си храм, а небето ти - кръст,
и пред теб до земи се прекланям.
© Деница Ангелова All rights reserved.
