Предапокалиптично
На този свят сме само гости мимолетни
и въпреки това си мислим, че сме вечни.
А ако краят на света настъпва утре?
Тогава бих съставил списък поминутен
с неща, които искам да направя,
но някак все така и не успявам:
Да изкача таз пуста Айфелова кула,
та да изпълня туй, което пророкува
онази прословута фраза епохална -
умри, видял Париж - съвсем буквално.
Да се науча да танцувам тáнго -
дори и при потъването на Титаник
оркестърът е свирил до последно
и срещнал края с огнено кресчендо.
Да посадя дърво, или по-скоро десет -
напук във плана Му велик да се намеся,
опълчвайки се на всеобщата разруха
със съзидание - тъй, просто за разтуха.
Да се сдобря с онез, които съм обидил -
нали признат, грехът е грях наполовина.
Да се разкаеш никога не е тъй късно,
че не получил прошка да издъхнеш.
Да се опитам да премина под дъгата -
макар да не е конструиран тоз двигател,
със който се догонва светлината,
пак бих се надпреварвал със съдбата.
Да наблюдавам как се ражда пеперуда,
пред мъртвия пашкул застинал във почуда.
Защото всеки край е някакво начало,
извечен кръговрат на неразривно цяло.
.......................................
А после бих направил книжно самолетче
от списъка - да литне нейде по-далече.
И бих прекарал сетния си ден със тебе,
вместо да го прахосвам в случки непотребни.
Нали, ако си нямах с кой да го споделям,
светът ми всъщност би се свършил още вчера?
© Ивайло Динков All rights reserved.
