Предпролетно
Нямам цвете с любов подарено.
Празник, казват, че е, а не е.
Не, че нещо, но нещо в сърцето,
като кука отляво боде.
И какво му е празнично хора,
ако всичко от мене съм дала.
Получавам за дар все умора,
от която боли ме накрая.
Не завиждам. Недейте разбира погрешно,
като плача, скрила сълзи във шепи.
То си е просто логично
самота, щом надвисна над мене.
И отвръщам очи от жените със цвете,
нека всяка щастлива да е.
Имах някога всичко, но ето,
че съдбата докъде ме доведе.
Затова вдигам поглед нагоре,
а небето... Боже мой, какво е небе!
Като синци изнизани горе
сини облаци тънко преде.
И поглеждам дръвчета, ще цъфнат.
Клони свили са в пъпчици цвят.
И внезапно очите ми грейват,
пролет иде със ябълков цвят.
Този студ ще си тръгне накрая.
Тази зима, тъй дълга за мен,
вече тръгва си, и чувствам омая,
от топлината на пролетен ден.
Е, какво пък, че цвете си нямам
точно в този ден, нали пак съм жена.
Пролетта, щом дошла е, ще имам
длани топли и полски цветя.
Пак глухарчета, синчен и теменуги
ще събирам със поглед сияен.
Всички дни ще са празници светли!
Всички болки ще стихнат накрая...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
