Предсърдие, което се забавя
Не съм достатъчна за този миг –
увехна в мен забравена тинтява.
Пресъхна вярата, заспала тихо
на дънера на тялото ми ялово.
Презирам нощите. И пращам дъх
във тъмното, нашепващо ми ''Страдай''.
Разливам болката от чаша с мъх,
направена от мислите ми смазани.
Потъна мярата, когато ми
отровиха главата куп безверия.
Не съм очаквана... И вече никой
не иска да ми пъхне хризантема
между косите и... изпращам дъх
до Слънцето, посрещащо ме с ''Страдай''.
И аз го слушам – с моя срутен дух...
С предсърдие, което се забавя.
© Няма Значение All rights reserved.
