Самотен лъч обгърна косите на една върба –
величествен зелен воал.
И полъх лек през тях премина
сякаш с пръсти по завеса от кристал.
Фотьойла сложил съм на двора,
грамофонът стар отдавна сън не спи.
Дъждецът заедно с гласа на саксофона
допълва се; той бавно ритъма брои и
стича истината в ямите на мойто
съществуване.
Прегърни ме, лъч на свободата…
А после... приготви се за сбогуване!
© Драгомир Лаброев All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
