Прекрасното започва, щом отвориш портичката на кафеза...
(по Оксана Стомина)
Дадох ти шанс да бъдеш свободна от тази любов.
Дадох ти право да ме познаваш отблизо, без болка.
Нощ след нощ редях за теб благослов...
В нямо мълчание звъняха само осколките...
Позволих ти да не бъдеш в живота ми никоя...
Без молби, без надежди, без обещания...
Беше в очите ми винаги Дамата Пика...
Безнадеждно Сбогуване... Доживотно Прощаване...
Тих исках да бъда, но ти наруши Тишината...
Искаше скорост и вятър да свири в ушите...
Ти разтърси Земята! Ти ви за мен под Луната...
Ти ми беше Небето и безпределните висини...
Аз бродех и скитах все по сокаци задънени...
Градината... Ореха... Исках да ги намеря...
Високи ти бяха дуварите... Портите не издъних...
Хлапашки вярвах, че всичко останало е химера...
От един път разбрах, разбрах колко си права...
Оголял и безумен, безкраен бе стремежът за Щастие...
Бог ребро ми е взел, а колко ми дава...
Спира Времето и, вярвам, започва Прекрасното...
© Красимир Дяков All rights reserved.
