Прелюдия към една целувка
С очи те търся, а устните копнеят, ръцете молят твойте да докоснат. Викам те, а думите ми се пилеят и по стръмния, неравен път аз тичам боса. Тичам, ала вече закъсняла, гледам как изчезваш, избледняваш, искам да те върна, но не зная как аз твоя образ пак от нищо да извая. Бог не съм аз, нито пък художник, да уловя живота в твоя облик, цвета на твоите очи, не мога да пресъздам във тях аз тлеещия огън. И сякаш слънчев лъч в една усмивка, а устните в тъй тайнствена извивка и всички мънички неща, но тъй незабравими, кажи ми, как да си ги върна, научи ме. Но най-добре ти пак при мен върни се от плът и кръв, с душа и мисъл, а не безмълвна и безчувствена рисунка, надраскана набързо и бездарна, пуста. Дъхът ти сладък да усетя аз отново и силуета ти да проследя с очи, да мога гласа ти пак да чуя и накрая, да те целуна тихо. Само теб желая.
© Деметра All rights reserved.
