Пролетта се разлиства зад прозореца,

ах, как бързо разкрасява градината.

И в мене разлиства се нов живот,

но бавно, убийствено тежко, мъчително.

Сякаш, раждам се пак за света,

разкъсвайки утробата в себе си.

Сякаш сам съм родител и рожба,

и едновременно – различни вселени.

Толкова много в едно цяло.

Всяка вселена придърпва към себе си,

развиваща собствена гравитация,

опитва да руши пролетното ми настроение.

Празнотата ми поддържа всичко стабилно,

спокойно застинал е космоса ми.

Дали преди „Големият взрив“

някой си е задавал фундаментални въпроси?

Ех, пролетта тук е и всичко възкръсва,

слънце огрява уморените длани.

Умора пролетна. Тъжен съм. Близо е.

Със спотаена радост, запълвам празните страници.