Не плача вече с нарисувания дъжд,
не заслепява ме невидимото слънце.
А стъпвам в себе си, по залез, не веднъж,
за да полея посятото от тебе зрънце.
И другото от мене си забравих.
Скрих го в махагоновия скрин.
Твърде дълго във мъглата се забавих.
Стопих се в нея като дим.
От греховете ми безгрешни рухнах.
От стъпките във локви тиня, кал.
И олекнах адски много, вятърът ме духна.
Отхвърляйки нелепо всичко, дето си ми дал. ...