Ще си позволя за теб да помечтая -

изморена съм от собствените си забрани.

Дори да съм във безизходица накрая,

за теб си заслужават отворените рани.

В мечтата си ще те повикам смело-

„Ела при мен. За миг. За кратък дъх.

Не знам какво дотук ме е довело,

не знам дали обратно има път“.

Собствените си закони ще прекрача,

но в този дъх един ще съм щастлива,

дори и после нищо да не значи,

че тръгвайки си, мечтата ми умира.

Ще си позволя да бъда безразсъдна,

ще съм престъпна, грешна, нечовечна,

когато после разумът ще ми е съдник,

ще съм се скрила някъде далече.

Ще си позволя да те поискам,

дори да знам, че няма да те има.

Илюзията си в ръка ще стискам

до мига, когато тихо се разминем.

Тогава кротичко в ума ще те заровя,

ще повярвам, че нищо от това е нямало значение -

глупост някаква, примамлива отрова,

заровена до следващото ми подобно престъпление.