През дирите на много рани
Вдъхновено от „Душата ми е мъртъв вятър..." на Napolitano
Макар изсъхнал, вятърът продиша...
Задъхано раздира мрака.
Душата трънено въздиша,
а гарвани там някъде проплакват...
Очите пълнят се с бодили,
израснали в отминали животи,
и парят миглите, попили
сълзИ от хиляди Голготи...
Вселената, замряла бездиханно,
изпраща спомени нелепи...
Пробягват някои уханно,
а другите... прохождат слепи...
Рисуват мислите кервани,
в пустинята привижда се оазис...
и дирите от много рани
засъхват пясъчно... в катарзис!
Настъпва утро. Просветлява.
На хоризонта блясва Слънце.
И спяща още, аз засявам
от Вярата... едничко зрЪнце!...
© Криси All rights reserved.
