През мъдростта
П Р Е З М Ъ Д Р О С Т Т А
Един до друг на празнична трапеза –
взаимният копнеж неизживян.
Сърцето ми дълбоко го извеза.
Преде да бъде – беше пропилян.
А толкова безименни призвания
превръщах леко в мамещ водоскок.
Отхвърлях тебе, мое упование
и в самотата те откривах пак.
През мъдростта на хиляди безумия
пропуснахме върховния стремеж.
Грехът, че те обичам ще измия,
но пак при мен завинаги ще спреш.
И в чашите ни със шептящо пиво
стихиите ще се разбият с яд.
Не в спомена! Със теб ще сме на живо
в един потънал и възкръснал град.
И там с воал, тържествено и в бяло
ще те изгубвам и намирам пак.
И радостта в сърцето ми изцяло
ще прогонва падналия мак...
© Стойна Димова All rights reserved.
