Тишина...Часовникът тиктака.

Бурята утихна ли навън?
Прелетните птици май разплака.
Жиците се клатят като в сън.
Нощно е - пияно и забравено
даже молекулите са спрели.
Късно е - разкрито и задавено,
прицелва се живота ми... и стреля.

На фон от тъмнина свистят куршумите,
треперещи ръцете ми кървят.
Времето с бетон пристиска думите,
разкъсани са всички нишки плът.

Аз тях ли бях орисана да нося?
И искам, и не смогвам да умра.
Вярата ми стъпва още боса
в следите от любов и добрина.

Сред раните е бойното сражение - 
там ордите превземат мисълта.
Изтръгвам като луда слух и зрение
с върха на изпочупена пила.

Но нещо идва... дим ли е, желание?
Очаквам го дори без сетива.
Нещо тропа... дух ли е, стенание?

Часовникът тиктака... Тишина...