Искаш приказка
да ти разкажа.
Да е за големи,
но да не е за Русалки,
нито пък за Феи.
Нека да е ... Самодива.
Имало една, сама и дива,
денем в града живеела,
нощем в гората бягала,
разпускала си косата,
поглеждала луната
и се замечтавала,
уязвима ставала,
топлина я обливала,
снага извивала...
Видял я един левент,
дето денем в града живеел,
а нощем в гората бягал,
видял я там в тревата,
огряна от луната,
нежно я докоснал,
а тя, сама и дива,
в ръцете му се отпуснала
устни в устни притиснала...
Как станало никой не знае
ръцете им се оплели,
косите и се разпилели
и звездите,
със земята се слели...
От стоновете ,
птиците се разлетели,
Луната се изчервила
и взела тя, последната му сила...
Щял да си замине
мърцина левента,
но тя го съжалила
с роса го измила,
с целувки го изсушила,
а после му върнала,
мъжката сила.
И той от нея запленен
без да знае, че е Самодива,
започнал да идва в гората
ден след ден, за да и дава
от своята сила...