Там в гората роди се той, отрасна
мъдър, достоен, горд бор порасна.
Висок, до слънцето снагата извисил
под сянката си какво ли не бе крил?

А горе, високо нейде сред скалите
там, в небесното царство на орлите
сякаш плод на вълшебство бе дори,
пробужда се нежно цвете във зори.

Веднъж в клоните му вятъра играеше
борът бе тъжен, но сякаш мечтаеше.
Чу тогава как птичка в песен разказва
как слънце с цвете мило си приказва.

Песента е „дъжд в знойна лятна нощ”
той усети пробуждане, в гърдите мощ.
От нежност преля сърцето на левент
сякаш години чакал бе този момент.

Но чувството отстъпи място на тъгата
едва ли някой би достигнал до дъгата.
Нима това усещане ще си остане спомен
и ще тежи в душата - камък огромен?

Защо ли вместо него любовта реши
или пък той самия някъде сгреши?...
Не се заслуша и в шума на водопада,
от стъблото сякаш капка-бисер пада.

Денят в багрите на залез се облече
и слънцето пое по своя път далече.
Луна с усмивка поздрави звездите
посегна да изтрие с въздишка сълзите.

Пристигна съня с тихи, нежни стъпки
очи затварят вече всички цветни пъпки.
Кутийка се разтвори с прах вълшебен,
борът самотник разбра, че е потребен.

……………………………………