На певеца в омайния глас месечинка млада се влюби.
И в менче с мълчана вода топна венчето си ружено.
Уви в самодивска трева, водата притихнала гребна
и затъкна по свойта коса седем позвездени гребена.
Прислони отмаляла снага, как заспа - не усети накрая.
Ето, утрото дръпна черта на пътя, потеглящ към рая,
покрай синия див къпинак с цветовете, грейнали кротко.
Два щуреца припяваха благ рефрен на сънните косове.
Заблестя сребролика роса, седеф огледална и сладка.
И прегърнал на шипката храст, паяк кърпеше сънна забрадка.
Бардът скитник до нея се спря и в лицето ù смугло се вгледа,
и се плъзна в очите тъга, като сянка зелена и бледа. ...