Приказка за надеждата
Веднъж, съвсем случайно - там, на плажа -
дочух далечен глас – изнемощял:
- Ела, момиче, нека ти разкажа
какъв съм бил, защо съм остарял.
Аз бях корсар, с пиратски кораб плавах,
кръстосвах океаните, моретата,
с жени безброй безумно забавлявах се,
безчет мъже провисвах по въжетата.
И нищо ценно, свято не признавах,
в мен милост нямаше, ни съвест, нито чувство,
единствено аз плячката прославях,
убийството бе моето изкуство.
Бях демон със ръце окървавени
и призрак, преоблечен в мъжко тяло,
страх, скръб, сълзи оставаха след мене
и не едно сърце осиротяло.
Тогава случи се – то беше неизбежно-
тя, знай, съдбата е като монета-
се влюбих лудо, диво, безметежно,
животът бе подготвил ми вендета.
Далечен пристан – спирка за отмора,
жадувана от всички ни почивка -
и зърнах я посред тълпа от хора,
блестеше ярко нейната усмивка.
На следващия ден с тъга отплавах,
ала за нея да се върна обещах,
сърцето си на пристана оставих
и как се случи всичко – не разбрах.
Забравил бях жестокостта, бдителността,
душата ми витаеше в мечтите,
изгубил бях съвсем реалността,
усетих как солени са сълзите.
А на пиратите до мен това им трябваше –
върху ми се нахвърлиха без милост,
тез морски вълци слабост не прощаваха –
от кораба свалиха ме насила.
Завърнах се на пристана – за нея,
разпитвах, бродех от зори до здрач,
очаквах я във нощите на кея,
на времето превърнах се в пазач.
И още чакам – взирам се в морето,
изпращам залези и изгреви безбрежни,
косите бели станаха, ала сърцето
се съхрани от зрънцето надежда.
.........................................................
Сега, когато се почувствам слаба,
във пясъчното минало се вглеждам,
кураж и сили винаги ми дава
от стареца и зрънцето надежда...
© Люба Георева All rights reserved.
